На 18 април в Белене дяконите Койчо Димов и Страхил Каваленов бяха ръкоположени за свещеници от монс. Петко Христов в присъствието на монс. Януш Болонек, папски нунций, монс. Георги Йовчев, епископ на Софийско-Пловдивската епархия, свещеници от трите епархии в България, както и много гости от Италия.
За събитието от Рим пристигнаха осем приятели на дякон Койчо от семинарията му - отец Пино Пулчинелли, Франческо Паниццоли, Давиде Арканджели, Джакомо Кардинали, Енцо Ферраро, Роко Суппа, Джованни Палая и Феличе Паламара.
На 19 април от 10 ч. в енория "Свети Йосиф" с.Бърдарски геран свещеник Койчо Димов отслужи първата си Света Литургия. При пълен храм, за разлика от другите недели, литургията бе отслужена при особена тържественост на латински език заради гостите от Италия.
ПРОПОВЕД НА ОТЕЦ ПИНО ПУЛЧИНЕЛЛИ, ПРОИЗНЕСЕНА НА ПЪРВАТА БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ НА СВЕЩЕНИК КОЙЧО ДИМОВ, 19 АПРИЛ 2009, В ЕНОРИЯ „СВЕТИ ЙОСИФ”, С.БЪРДАРСКИ ГЕРАН
Обикновено на нас, хората, не ни харесва да чуваме едно и също нещо няколко пъти, или да повтаряме едно и също – то ни отегчава и уморява, неволно желаем да преминем на нещо друго. И това го преживяваме всеки ден – всеки ден желаем да „сменяме канала” на телевизора, стремейке се да чуем новото. Но има нещо, за което не се уморяваме да го слушаме хиляди пъти; нещо, което не ни отегчава въпреки, че сме го виждали толкова пъти с нашите очи – но напротив, всеки път, когато го срещнем, у нас се събужда по чуден начин учудването и ние всички оставаме пленени от едно чудно възхищение – това е чудото на любовта. Всеки път, когато се изправим пред една истинска любов /и обикновено това поставят на преден план медиите в търсене на успеха, от серия на серия/ ние се възхищаваме на онзи момент, в който тя се е родила, момента на срещата.
Наистина е вярно, че ние хората сме създадени, за да обичаме и да бъдем обичани /Св.Августин, „Изповеди”/. Тогава колко по-голямо трябва да бъде нашето учудване, когато някой като нас, някой когото познаваме ни показва една пълна, и в същото време тайнствена любов, една любов толкова рядко срещана и тайнствена за повечето хора, че самия човек, който я живее се затруднява да я опише с думи, или по-точно останалите се затрудняват да я разберат. Не случайно самия Исус, когато говори за неженените за Царството Божие, казва, че не на всички е дадено да разберат, но който може да разбере, ще разбере /Матей 19,12/.
Как се случва една голяма среща, една от онези които ти бележат целия живот? И го променят коренно! Как би могло да се случи така, че един човек да остави всичко, за да последва Някой, живял преди 2 000 години? И това учудване съм го преживявал вски път, когато говоря с някой семинарист. И сега, ще говоря още по-точно и конкретно, за историята на свещеническото призвание на дон Койчо. Как би могло да се случи така, че някой, който е държал в ръка ключа на успеха, онзи, който желаят всички, след дипломирането си по икономика и педагогика, и след започналата работа с перспектива за успех /той е имал една добра работа и е преподавал икономика в средно училище/, да остави всичко?
Как се е случила тази велика среща в неговия живот? Вие самите, дай Боже, един ден бихте могли да го попитате лично и той ще бъде радостен да ви разкаже. И все пак, въпреки, че историята на всяко призвание е лична, има нещо, което ги обединява. Знаете, че при срещата с Възкръсналия Исус се реализира срещата с истинската Обич, подобна на човешката любов, между двама души, и това бихме могли да го видим добре в днешното Евангелие. Преди всичко, има три основни момента в една истинска любов – инициативата, припознаването и общия план.
В началото е инициативата на някой, който казва на другия, който би могъл и да не очаква, че може би се намира в едно състояние на шах, където всичко вече е заложено и даже може и да се страхува, че другия би могъл да скъса приятелството с него, виждайки ограниченията му, дифектите и крехкостта; но в същност точно в този момент другия /другата/ ни казват: аз те обичам, обичам те такъв какъвто си, защото си за мен най-важния човек. Страната, която взема инициативата се поставя в една позиция на слабост, открива се, става уязвим, поставен под властта на отговора, който ще получи от другия. А онзи, към когото е отправена инициативата е изпитван цялостно, дълбоко, поставен в състоянието да решава, да се довери. След това идва втория етап – опознаването и решението: да, ти си за мен и аз съм за теб / Песен на песните 2,16 /, поставя се началото на една връзка, на едно радостно, дълбоко общение и съзерцаване. Да обичаш и да се оставиш теб да те обичат – не е ли това истинското щастие?
Накрая идва и третия момент – плана за общ живот, имаше някой, който бе казал, че да се обичаме не означава да се гледаме един друг в очите, но да гледаме заедно в една и съща посока. За двама влюбени идва на преден план изграждането на едно общо бъдеще, построяване на дом, даване на нов живот...Същото става и при срещата, при окончателната среща на учениците с Възкръсналия Исус: кой взема инициативата? Разбира се, че е Възкръсналият – докато те не очакваха нищо повече, затворени поради страха си в една стая в Йерусалим, в първия ден след съботата, Исус дойде, застана сред тях и каза „мир вам”.Не е ли това, едно деклариране на Неговата любов? Разбира се, че е – в Неговите думи няма и следа от укор или упрек, а Той имаше мотиви за такъв, само обич, прошка и доверие /”обичам те такъв какъвто си” – мир на тебе/. Исус показва ръцете и нозете си със Своите рани, прободената си гръд – Той се открива и сякаш става отново уязвим, защото още е „под властта” на отговора, който ще получи от учениците си.
И тук се случва момента на припознаването, и ето, че у учениците се ражда радостта и изчезва страха, радостта е знак на едно общение, при-частие, сякаш всеки един от тях казва в този момент: „да, ти си за мен, и аз съм за теб”, всъщност Евангелието го подчертава, че учениците се радваха като видяха Господа. Те са готови веднага да свидетелстват, да разкажат за радостта, преливаща от тяхното сърце: видяхме Господа!Или с думите от рефрена на отпевния псалм: „Познахме, о, Боже, чудесата на Твоята любов”.
Накрая идва плана за общото бъдеще – един план, основан на общите намерения да се роди, да се даде началото на нов живот: както ме Отец прати, така ви пращам и Аз. Мисията както и любовта, не е да се гледаме в очите, но да гледаме заедно към общото бъдеще, което ще изграждаме – дом, деца, ето защо Исус дава дара на Светия Дух, духвайки на апостолите: Приемете Светия Дух, на които простите греховете на тях ще се простят, на които задържите – на тях ще се задържат. Мисията в Църквата е вдъхновена от Любовта, от Светия Дух, Любовта прощава греховете и ражда новия живот след прошката и помирението. За презвитера /свещеника/, означава да гледа в същата посока с Исус, да споделя Неговото Страдание – прощаване на греховете, да свидетелства и да служи Любовта, да преломява и да споделя Хляба на живота с другите.
Днес сме се събрали, за да отслужим тази история на обич, и преди всичко, за да благодарим на Господа, че ни е оставил един видим знак на тази Любов – Светата Евхаристия, че ни е оставил опрощението на греховете в изповедта, че е избрал и изпратил Дванайсетте и техните наследници /епископи, свещеници и дякони/, за да продължават това чудо – на Хляба и на прошката /основните просби в Господнята молитва „Отче наш” – дай ни днес насъщния ни Хляб, и прости ни дълговете/.
От това следва, че пасторалната дейност, работата по свещеническите звания я правят спонтанно всички онези, които са разбрали, че без определени неща не може да се живее – онзи, който е разбрал, че ние имаме нужда от някой, който ще ни храни със Словото Божие, ще ни дава Хляба на живота, ще ни изповядва и ще ни освобождава от греховете ни. И този някой, ръкоположеният, ще бъде тук, за да предлага на Бога нашите дарове и самия себе си, дара, който да бъде приятен на Бога, нашия Отец. Свещеникът е слуга на помирението и вестител на Божието Слово.
В същото време е просяк, както всички останали /Св.Августин, тълкуване на псалмите /, свещеникът е кръстен, грешник, слаб, нуждаещ се от Божията прошка като всеки човек, и пръв трябва да е преживял Божията прошка в своя живот. Свещеникът стои винаги близо до извора на живата вода, един извор, който не е негов – там той пие идава и на другите да отпиват от Извора. Свещеникът е като един жаден човек, който е открил водата, и радостен бърза да каже на някой друг, жаден като него, да вървим към Извора. Сигурен съм, че в пътя на Койчо към свещенството е имало някой, който му е показал този чуден Извор на живата вода – някой свещеник, който го е придружил за тази решителна среща с Исус Христос.
В това Пасхално време, когато се подготвяме за литургичния празник на Петдесятница /Свети Дух/ - нека да призовем Светия Дух над нас, за да запали в сърцата ни огъня на Своята Любов, за да можем чрез Тайнствата на Църквата, поверени на свещенослужителя, всеки да бъде подпомогнат да направи решителната среща на своя живот, срещата с Любовта, за да възкликне с Тома Апостол: Господ мой и Бог мой, „ти си за мен и аз съм за теб”.Амин. Алилуя!
Отец Джузеппе /Пино/ Пулчинелли – възпитател във Висшата Римска Семинария,
доцент по Свето Писание /Новия завет/
и по старогръцки език в Папския Латерански университет.
