History

Кратка историческа справка за миналото на енория „Свети Йосиф” в с.Бърдарски геран, Католическа Никополска Епархия

Преди няколко години Бърдарски геран чества 120 години от своето основаване – от онази 1887, когато първите фамилии банатски българи се връщат в свободна България и отсядат в плодородното поле над Бяла Слатина. Основаването на селото означавало и основаване на една нова енория и построяване на един нов католически храм.

Първият енорист в селото е свещ. Лаврентий Манганелли, италианец – пасионист, от 1890 до 1894 г. Той е построява първата църква-параклис в къщата-енорийски дом, която се е намирала на мястото на сегашния енорийски дом. Тя била една малка църква, построена с помощта на Никополския епископ и труда на всички хора.

От 1894 до 1895 г. енорист е свещ.Силвестър Лилла, италианец – пасионист. От 1895 до 1909 г. свещенодейства полския мирски свещеник Павел Кобиелски, който се отличава с примерно служение сред бърдарчени и е погребан в гробището на селото. По негово време е благословен първия камък на новата църква (1903 г.) от свещ.Амбросий Галярди, италианец – пасионист, енорист на с.Гостиля .

На 25 март 1903 г., тържеството на Благовещение, тогавашния Никополски епископ Хенрих (Анри) Дулсе, френски пасионист, благославя един дървен Кръст на мястото, където след това бил поставен главния Олтар на новата църква. Това е първият католически храм в Бърдарски геран, осветен тържествено на 29 септември 1903, построен с голямата помощ на викарния епископ Роасан, помощник на Никополския епископ Хенрих Дулсе. Местните католици помагат със своя труд, с доставяне на печени тухли, с превозване на пясък и други строителни материали за новата църква. До нейното освещаване през 1903 г. енорийския дом служи за параклис – в него живее свещеника и в една от залите, пригодена за параклис се черкуват верните.

С построяването на новата църква идват и нови свещеници – всичките пасионисти – свещ. Бартол Тошков, който изографисал главния Олтар; свещ. Анастас Вернер, свещ. Алоиз Манушев и свещ. Фабиян Петров. По времето на свещ. Алоиз Манушев се взема решението за построяването на нов и много по-голям храм в селото, имайки в предвид завръщането на нови католически семейства от унгарски и сръбски Банат.

През 1930 г. започва изграждането на голямата и модерна католическа църква „Свети Йосиф”, най-голямата в цялата Никополска епархия, с елементи от новоготическия стил, трикорабна, която е завършена и тържествено осветена на 16 април 1934 г. от тогавашния Никополски епископ Дамян Теелен, холандски пасионист, управлявал 31 години нашата Никополска епархия. Вътрешното оформление на новата църква било завършено през 1936 г.

Построяването на новата църква „Свети Йосиф” и нейното освещаване съвпада по Божието провидение с идването на новия енорист – свещеник д-р Евгений Босилков, станал по-късно Никополски епископ (1947-1952), и пролял като мъченик своята кръв за Христос и Неговата Църква, а днес е вече блажен епископ – мъченик (от 15 март 1998 г.) и покровител на Никополската епархия. Отец Евгений бил за 12 години енорист и по негово време енорията, с новата си църква, бележи най-големия си възход. Със своята младост, енергичност, голяма любов за истински апостолат, и евангелски стремеж да бъде сред хората като истински духовен пастир поставя едно ново начало.

Най-напред построява нов енорийски дом, до новата църква, като модерна къща в холандски стил, където се пренася да живее заедно със своя енорийски викарий – свещеник Павел Броуерс, холандски пасионист. Отец Евгений е навсякъде в енорията: с младежите организира излети, преподава вероучение, изгражда хор от певци, който се събирал четири пъти за репетиции в седмицата; провежда обучение по християнство в местното училище, участва активно в клуба по футбол, по волейбол и в ловния клуб; лично настоява Бърдарски геран да се обяви за община и е избран за общински съветник, участва и в дейността на местното читалище „Съединение – 1923”.

Воден от Светото Евангелие, д-р Босилков е желаел всички бърдарчени да получат едно истинско християнско възпитание, въпреки провокации на недоброжелатели – православни или атеисти. До 1946 г. Отец Евгений води към Христос енория „Свети Йосиф”, но с идването на войната и последвалия атеистичен режим нещата коренно се променят.

В Бърдарски геран идват свещеници от Софийско – Пловдивската епархия, поради изгонването на местното духовенство, в мнозинството си пасионисти от холандски, белгийски или италиански произход. Свещеник Асен Чонков и свещеник Самуил Джундрин (станал Никополски епископ от 1979 до 1995 г.), и двамата монаси – успенци, идват от Пловдив в Бърдарски геран. По тяхно време започва най – мрачния период от историята на енорията – със заплахи, провокации, открити закани за саморазправа, като едно предизвестие за католическите процеси през 1952 г. Започва едно масово духовно убийство на местните католици, и църквата заживява периода на голямото гонение. Не можем да пропуснем и двамата свещеници, излезли от тази енория – свещ.Никола Калчев, пасионист, поема управлението на Никополската епархия като нейн администратор след зловещото убийство на епископ Евгений Босилков; свещ.Иван Софранов, пасионист, чието звание се ражда благодарение на д-р Евгени Босилков, бива ръкоположен за свещеник в Холандия, но не може да се върне в България и Бърдарски геран поради репресивния атеистичен режим.

След свещ.Асен Чонков, в енорията свещенодейства Методий Карабенчев, банатски българин – пасионист, а от 1968 г. в енорията идва отец Асен Генов, мирски свещеник, който остава почти 40 години в енорията поради липса на нови свещеници и на нови звания. Енория „Свети Йосиф” заживява един труден период на оцеляване всред враждебност и неразбиране. Не остава и помен от големия апостолат на д-р Евгений Босилков. Зловещият план за духовно убийство почти успява, и верните все повече се стопяват с отминаването на годините. Завръщането на свободата не бележи завръщане и на вярата, сякаш тя не иска да се завърне, не намирайки любящи сърца, готови да следват Исус Христос. Бездуховният материализъм и консумисткия начин на живот, въпреки 20 годишната демокрация, са основните бариери в душите на местните католици пред Божията благодат. За кратък период се появява лъч надежда за енорията, в лицето на неуморната сестра Маргарет Бабич, дошла като мисионерка – милосърдна сестра на Свети Винкентий, от Хърватско, която остава в енорията от 1999 до 2005 г. Сестра Маргарет съживява целия апостолат, сякаш отново оживяват годините на Отец Евгений. За кратко време в енорията свещенодейства Отец Збигнев Карниевич, полски францисканец. От енорията идва и първото свещеническо призвание след 50 години атеизъм – свещеник Стефан Калапиш, формиран в Италия и ръкоположен през 2007 г., свещенодействащ в с.Трънчовица, Плевенско.

Днес енория „Свети Йосиф” получи нов свещеник с пълно семинаристко и богословско образование, получено в Италия – Отец – дякон Койчо Димов, който ще приеме свещеническото ръкоположение на 18 април 2009. Дякон Койчо, както и свещ. Стефан Калапиш са мирски, епархийни свещеници, получили свещеническата си формация във висшата Папска семинария на Римската епархия. Надяваме се, че новата пролет на вярата, както обичаше да казва Блажения Евгений Босилков ще дойде и в енория „Свети Йосиф” на Бърдарски геран.

Събрал и съставил: Отец – дякон Койчо Димов

Read more: Енория "Свети Йосиф"

 

Немската църква в Бърдарски геран

Храмът „Дева Мария – Майка на святата надежда” се намира се в големия двор на бившия манастир на бенедиктинките заедно със старата манастирска сграда и сградата на бившето немско училище.

Немците в селото идват заедно с банатските българи и са от групата на т.нар. „шваби”, които са доста многобройни в Банат по това време. Първите заселници се откриват в Бърдарски геран още през април 1893 г., когато идват семействата на Хайнрих Рус, Яков Бекер, Петер Гейл, Йохан Вингеронг и един свещеник с тях, чийто дири после се губят. Те не идват по спогодбата, по която се преселват банатските българи, но получават също толкова земя, а вече добре съжителствали с българите в Банат и тук се надяват да успеят. Банатските българи, които са земеделци, имали нужда от занаятчии, каквито сред немците се срещали по-често, макар и те да били главно земеделци. През август същата година идват още семейства, а през следващата година броят на семействата нараства на 95. И те, като банатските българи, се стремят да се заселят така, че да не се смесват с другите – отделят се в източния край на селото, но ползват същите храм и училище, които се посещават и от българите. През 1936 г. немците вече съставляват 11 % от населението на селото.

Първоначално в селото нямало свещеник говорещ немски, но през 1886 г. идва отец Паул Йохан Кобилски, от Еринек, край Глатовиц в Полша и вече има отделна литургия за немската колония – вероятно първата неделна литургия. Имали отделен певец (Х. Яков Бекер), молитвеници, книги, донесени от Банат. Внезапната смърт на отец Кобилски през 1909 г. предизвиква идването в селото на немскоговорящи свещеници пасионисти: 1909-1910 г. отец Адалберт Клинген, а от 1910 до 1920 г. отец Бартол Тошков, родом от Винга, от 1920 до 1924 г. отец Анастасий Венер (от Холандия); от 1924 до 1927 г. отец Алойзи Манушев, родом от Винга, но отраснал в Асеново.

Въпреки многобройните допирни точки между двете съжителстващи общности, отношенията им не са спокойни и мирни. На 19 април 1920 г. в полето край селото немец убива 17-годишно момче от банатските българи. Българите хващат убиеца и му хвърлят такъв бой, че суматохата води до идването на жандармерия и окупацията на селото, за да може да се въдвори някакъв ред. Това е част от войната между двете преселнически общности, която тече по всички „фронтове” – в училището, в църквата, на полето, по седенките и по баловете, като там воюването е и заради момите, тъй като смесването не се е толерирало особено, макар да било неизбежно. Колко сълзи са се излели и колко сърца – разбили, само спомените и потърпевшите могат да кажат, но факт е, че забрани е имало, а и неспазването им също е било факт.

По-заможни от българите, разполагащи с по-модерна техника и с по-високо самочувствие немците започнали отрано да водят политика за обособяване в отделна енория. През 1913 г. колонистите отправят молба до епископ Дамян Теелен за изпращане на немски монахини, които да се грижат за обучението на децата им. Споменава се, че две монахини е имало още през 1890 г., но десет сестри от ордена на бенедиктинките от Тутцинг идват чак през 1923 г., а три години по-рано им се купува къща (покупката е толкова ранна по неизвестни причини). През 1925 г. със смяна на имоти става възможно построяването на манастира на сестрите върху площ от десет декара, където освен новата сграда на манастира имало и детска забавачница, а по-късно се построяват училище и църква. В забавачницата сестрите се грижат за децата от 3 до 7 години и на двете общности в селото и ги обучават на немски език без да правят разлика между тях. Отделно водят курсове по книжовен немски език и за възрастни. Интригите се разпалват, когато се започва борбата за построяване на немско училище. Сестра Хелмтрудис Ленер като старша сестра била на мушката на войнстващите българи, защото желанието за отделно училище и отделен параклис за немците, а най-вече високомерното им поведение, се възприемали като заплаха от българите, които били основали селото и отгоре на всичко били много повече на брой. Подкрепата от никополския епископ, която получавали немците, също се възприемала като заплаха, а банатските българи се чувствали изоставени и онеправдани.

От 1924 г. енорист в Бърдарски геран е отец Алойз Манушев, който е роден във Винга, но живял в Асеново. Той бил обичан от банатските българи, защото бил един от тях. Решението на епископа да го премести през 1927 г. и на негово място да прати двама свещеници чужденци взривява обстановката и се започва едно бурно писане на писма от църковното настоятелство до епископа, а натискът е толкова голям, че отец Алойз не след дълго е върнат отново в енорията, за да обслужва българите, а за немците си има друг свещеник. Интриги не липсват и около построяването на отделен храм. Там разправиите текат и на общинско ниво, защото разрешение от министерството не се издава лесно, т.е. то напълно липсва в случая, а когато на 2 юли 1929 г. тържествено се освещава една новопостроена сграда с вътрешно оформление на храм под името „Дева Мария - Майка на святата надежда” се започва такова разследване, че дори се споменава даването на подкупи, задържат се под стража свещеници, има обвинения в диверсия и споменаване на „крути мерки” – все неща, подходящи за сценарий на филм за събитието. Епископ Дамян Теелен обаче си затваря очите и разрешава използването на сградата за църковни служби, а чрез негов натиск през есента на 1929 г. министерството все пак издава разрешение да се ползват помещенията до построяването на истински храм. И така се стига до 1933 г. когато е осветена настоящата красива „немска църква”, бляскава, с пищна вътрешна украса за гордост на цялата немска енория.

Нажеженото съжителство между немци и банатски българи приключва по време на Втората световна война, когато Хитлер решава да пресели всички етнически немци от източноевропейските страни обратно в Германия. Правителствата се споразумяват и между 1941 и 1943 г. от пределите на България се изселват общо 2 150 етнически немци, които били български поданици. По това споразумение през пролетта на 1943 г. от Бърдарски геран на две вълни се изселват 164 немци и 33 немци от Гостиля. Някои решават да останат в България и все още има техни потомци в селото, а някои от преселилите се са с български фамилни имена, което е доказателство за смесените бракове. На мястото на изселените през пролетта немци, през есента на 1943 г. идва последната вълна банатски българи и ги населват в къщите на немците в източния край на селото, като дори ползват и храма, който все още е действащ.

Така приключва действителното немско присъствие в Бърдарски геран, осеяно с конфликти и раздори, но остават сградите на манастира и училището, построени от тях, типичните красиви средноевропейски къщи, един храм, който издига кулата си към небето и напомня за старото време, приканвайки всеки от нас да се замисли върху историята, която лъха от заобикалящото го, и върху въпроса защо всичко се е разпаднало толкова бързо.

Виж храмът „Дева Мария – Майка на святата надежда”Немската църква в Бърдарски геран

 

Музей "Къща на банатския бит" в Бърдарски Геран

The Museum was built on the occasion of the 100th Anniversary of Bardarsky gheran in 1987. The collection was gathered with the co-operation of ethnographers from the Regional Ethnographic Museum in Vratsa. Author of the exposition is Senior Research Assistant and PhD Yordanka Mankova. All artistic lay-out is due to Todor Mitov.

All of the original museum specimens were donated thanks to the initiative of the library secretary at that time Ms Kristina Velcheva.

 

 

Допълнителна информация за музея в Бърдарски геранМузей в Бърдарски геран

 

Copyright © 2008-2015 Bardarski geran !EU All rights reserved.