Часовниковата кула в Бърдарски геран

Появата на големия градски часовник в малкото село има своята история – интересна, на места забавна, особено, ако е разказана от преките участници, които помнят събитията.

През 1986 г. Никола Мичев е председател на Съвета в Бърдарски геран, което е било равносилно на длъжността кмет. Отечественият фронт го натоварва с тежката задача да намери начин да се сложи часовник на сградата на кметството, защото се говорело, че на църквата ще бъде поставен такъв, а по онова време било немислимо хората да „си сверяват часовника” с църковния. Особеното било, че този часовник трябвало да бие на всеки кръгъл час и на половинката, конкурирайки камбаната на храма.

Никола Мичев проучва въпроса и пише до Министерството на транспорта, за да пита къде се произвеждат такива часовници – в България или в чужбина. Отговарят му, че на две места – в Германия и Чехия. В Германия нямал контакти, но за Чехия било сравнително лесно. Намира човек от фамилията Хухук в Бърдарски геран, който живее в Чехия, свързва се с него и той му помага да открият, че в гр. Вишков на река Морава правят такива часовници. Отиват в завода, харесват един от моделите и правят поръчка.

Тогава обаче започва сагата с намирането на парите за заплащането. Много помага Антон Велчев от Бърдарски геран, който работил в Министерство на земеделието в София като началник „Капитално строителство” и разпределял парите за селското стопанство в цялата страна. Механизмът на помощта бил лесен – Антон Велчев прехвърля парите на АПК Бяла Слатина, а от там ги прехвърлят на Бърдарски геран целево „за благоустрояване”, защото иначе нямало как да стане, кметството не е под „шапката” на Министерството.

Събрали се бърдарчаните в София, за да решат как да се справят с проблема и да платят часовника. Антон Велчев обещава 12 500 лв. от Министерството на земеделието и останало да се измисли как чудото на техниката да бъде внесено в България. Никола Мичев намира фирмата „Разно – износ”, която се ангажира да го внесе. Дава пълномощно на Никола Мичев да иде да го купи. Всичко минава добре от завода до българската граница, където граничарите отказват да ги пуснат докато не проучат как внасят с частна кола (собственост на Мичев) обществен часовник. Така делегацията и часовника престояват в колата на митницата в Драгоман от събота до понеделник, когато най-после могли да проверят във фирмата „Разно-износ”, че всичко е наред.

Половината от часовника докарват, а останалата половина пристига с четиримата инженери от Чехия, които го монтират за една седмица.