Немската църква в Бърдарски геран

Храмът „Дева Мария – Майка на святата надежда” се намира се в големия двор на бившия манастир на бенедиктинките заедно със старата манастирска сграда и сградата на бившето немско училище.

Немците в селото идват заедно с банатските българи и са от групата на т.нар. „шваби”, които са доста многобройни в Банат по това време. Първите заселници се откриват в Бърдарски геран още през април 1893 г., когато идват семействата на Хайнрих Рус, Яков Бекер, Петер Гейл, Йохан Вингеронг и един свещеник с тях, чийто дири после се губят. Те не идват по спогодбата, по която се преселват банатските българи, но получават също толкова земя, а вече добре съжителствали с българите в Банат и тук се надяват да успеят. Банатските българи, които са земеделци, имали нужда от занаятчии, каквито сред немците се срещали по-често, макар и те да били главно земеделци. През август същата година идват още семейства, а през следващата година броят на семействата нараства на 95. И те, като банатските българи, се стремят да се заселят така, че да не се смесват с другите – отделят се в източния край на селото, но ползват същите храм и училище, които се посещават и от българите. През 1936 г. немците вече съставляват 11 % от населението на селото.

Първоначално в селото нямало свещеник говорещ немски, но през 1886 г. идва отец Паул Йохан Кобилски, от Еринек, край Глатовиц в Полша и вече има отделна литургия за немската колония – вероятно първата неделна литургия. Имали отделен певец (Х. Яков Бекер), молитвеници, книги, донесени от Банат. Внезапната смърт на отец Кобилски през 1909 г. предизвиква идването в селото на немскоговорящи свещеници пасионисти: 1909-1910 г. отец Адалберт Клинген, а от 1910 до 1920 г. отец Бартол Тошков, родом от Винга, от 1920 до 1924 г. отец Анастасий Венер (от Холандия); от 1924 до 1927 г. отец Алойзи Манушев, родом от Винга, но отраснал в Асеново.

Въпреки многобройните допирни точки между двете съжителстващи общности, отношенията им не са спокойни и мирни. На 19 април 1920 г. в полето край селото немец убива 17-годишно момче от банатските българи. Българите хващат убиеца и му хвърлят такъв бой, че суматохата води до идването на жандармерия и окупацията на селото, за да може да се въдвори някакъв ред. Това е част от войната между двете преселнически общности, която тече по всички „фронтове” – в училището, в църквата, на полето, по седенките и по баловете, като там воюването е и заради момите, тъй като смесването не се е толерирало особено, макар да било неизбежно. Колко сълзи са се излели и колко сърца – разбили, само спомените и потърпевшите могат да кажат, но факт е, че забрани е имало, а и неспазването им също е било факт.

По-заможни от българите, разполагащи с по-модерна техника и с по-високо самочувствие немците започнали отрано да водят политика за обособяване в отделна енория. През 1913 г. колонистите отправят молба до епископ Дамян Теелен за изпращане на немски монахини, които да се грижат за обучението на децата им. Споменава се, че две монахини е имало още през 1890 г., но десет сестри от ордена на бенедиктинките от Тутцинг идват чак през 1923 г., а три години по-рано им се купува къща (покупката е толкова ранна по неизвестни причини). През 1925 г. със смяна на имоти става възможно построяването на манастира на сестрите върху площ от десет декара, където освен новата сграда на манастира имало и детска забавачница, а по-късно се построяват училище и църква. В забавачницата сестрите се грижат за децата от 3 до 7 години и на двете общности в селото и ги обучават на немски език без да правят разлика между тях. Отделно водят курсове по книжовен немски език и за възрастни. Интригите се разпалват, когато се започва борбата за построяване на немско училище. Сестра Хелмтрудис Ленер като старша сестра била на мушката на войнстващите българи, защото желанието за отделно училище и отделен параклис за немците, а най-вече високомерното им поведение, се възприемали като заплаха от българите, които били основали селото и отгоре на всичко били много повече на брой. Подкрепата от никополския епископ, която получавали немците, също се възприемала като заплаха, а банатските българи се чувствали изоставени и онеправдани.

От 1924 г. енорист в Бърдарски геран е отец Алойз Манушев, който е роден във Винга, но живял в Асеново. Той бил обичан от банатските българи, защото бил един от тях. Решението на епископа да го премести през 1927 г. и на негово място да прати двама свещеници чужденци взривява обстановката и се започва едно бурно писане на писма от църковното настоятелство до епископа, а натискът е толкова голям, че отец Алойз не след дълго е върнат отново в енорията, за да обслужва българите, а за немците си има друг свещеник. Интриги не липсват и около построяването на отделен храм. Там разправиите текат и на общинско ниво, защото разрешение от министерството не се издава лесно, т.е. то напълно липсва в случая, а когато на 2 юли 1929 г. тържествено се освещава една новопостроена сграда с вътрешно оформление на храм под името „Дева Мария - Майка на святата надежда” се започва такова разследване, че дори се споменава даването на подкупи, задържат се под стража свещеници, има обвинения в диверсия и споменаване на „крути мерки” – все неща, подходящи за сценарий на филм за събитието. Епископ Дамян Теелен обаче си затваря очите и разрешава използването на сградата за църковни служби, а чрез негов натиск през есента на 1929 г. министерството все пак издава разрешение да се ползват помещенията до построяването на истински храм. И така се стига до 1933 г. когато е осветена настоящата красива „немска църква”, бляскава, с пищна вътрешна украса за гордост на цялата немска енория.

Нажеженото съжителство между немци и банатски българи приключва по време на Втората световна война, когато Хитлер решава да пресели всички етнически немци от източноевропейските страни обратно в Германия. Правителствата се споразумяват и между 1941 и 1943 г. от пределите на България се изселват общо 2 150 етнически немци, които били български поданици. По това споразумение през пролетта на 1943 г. от Бърдарски геран на две вълни се изселват 164 немци и 33 немци от Гостиля. Някои решават да останат в България и все още има техни потомци в селото, а някои от преселилите се са с български фамилни имена, което е доказателство за смесените бракове. На мястото на изселените през пролетта немци, през есента на 1943 г. идва последната вълна банатски българи и ги населват в къщите на немците в източния край на селото, като дори ползват и храма, който все още е действащ.

Така приключва действителното немско присъствие в Бърдарски геран, осеяно с конфликти и раздори, но остават сградите на манастира и училището, построени от тях, типичните красиви средноевропейски къщи, един храм, който издига кулата си към небето и напомня за старото време, приканвайки всеки от нас да се замисли върху историята, която лъха от заобикалящото го, и върху въпроса защо всичко се е разпаднало толкова бързо.